Ако скоро ослепея, няма да ме е страх, че вече никога не ще погледна, че студ и тъмнина ще залеят моя свят. Защото аз виждам през твоите очи, в тях намирам топлината на летния ден и светлината на изгряващото слънце. Защо ми е да виждам?

Ако след минута заглъхне завинаги за мене всеки звук, няма да ме е страх, че думи за любов или утеха не ще докоснат моята страдаща душа. Защото аз чувам любовните песни на щурците и ветреца, шумулящ в листата, пак чрез теб.

Ако в следващия миг устните ми прошепнат последната си дума и останат неми занапред, няма да ме е страх, че това, което чувствам и това, което мисля не ще разбере никой, никога. Защото аз мога да казвам всичко, но не с моята, а чрез твоята уста. Твоите думи са и мои. Можеш ли да ме накараш да мълча?

Ако сега се изплъзне последният ми дъх, защо да ме е страх, че ще умра и няма да ме има на света? Та аз живея в теб, в сърцето и в душата ти. Такъв човек не изчезва без следа нито от този, нито от друг някой свят. Как ще ме убиеш?

Ако сетивата и животът ни ни подведат, защо да ни е страх че сме сами сред пътя недоизвървян? Един-друг ще се водим, докато не изчезнем, докато не се стопим като две снежинки, докоснали черната земя. Та нали ти си в мен и аз съм в теб. Защо да ни е страх?