|
Духовете идват малко преди полунощ. Те гонят съня ти, който, изплашен, излиза и се свива пред вратата в напрежение. Тогава те разнасят своята омая, сравнима само със стрелата на алкохола и опиянението от победата.Танцуват като самодиви, пеят както Тя пее в сърцето ти, имитират Нейните движения, смеят се, плачат. Наистина плачат. И ти чуваш сълзите им, капещи като кристални знаци по нотния лист на омачканите чаршафи. А тази мелодия ти си я слушал. Тя всеки път е в теб, когато си с Нея. И като за другите това е само туптене, то за теб е музика Духовете стават откровени. Сядат, задъхани до теб и се опитват да поемат въздух. Усещаш ледения им дъх. Опитват се да кажат:”Разкажи ни нещо ново за Нея.” Ти разказваш.Как си гледал празната чаша и Тя е била там, в отпечатъците от червило, в изпаренията на питието.В приятната вечер на вън. В кръвта от прехапаните устни, капнала в ръката ти. И попила в гънките. В линията на живота. Тя оцветява твоя живот. В червено. “Червена, огнена страст” крещи един от тях и започва да пее под внезапния ритъм, проглушаващ ушите ти. Сънят ти тропа по вратата, драска и скимти в уплаха и неведение. Но ти не го чуваш, защото идва Тя. Тя танцува, боса, нереална, осезаема. Като по жарава, като кралица на света се носи в нощта, а прасците й са изпънати до крайност. Тя стреля с паглед, а косите й те дерат по лицето и това е най – приятната болка. Роклята й се развява и свисти. Тя се усмихва. Усмихва се. Времето весело маха от очите й и ти показва своята обратимост. Неговите стражи и твои верни приятели – духовете, се втурват в тези очи и дори без да се сбогуват отнаво заблестяват под формата на спомени. И отново е тишина, нарушавана само от монотонните удари на съня, издраскал в отчаяние вратата.
Ето кои сте били, безплътни врагове на моя сън. Спомени, изпитващи възторг от своята красота. Получаващи наслада от задоволителния отговор на огледалцето, скрито в чантата на старата компаньонка – съдбата. Да, тя винаги е в работно време. Прощавам ви.
Духовете са си отишли, а часът е малко преди полунощ. Не помниш как си станал и си отворил вратата. Не помниш как сънят се е сгушил до теб и е забил в ритъм с твоето сърце. На сутринта се събуждаш и всичко е като сън. Нереално и далечно. Ставаш, оглеждаш се, чаршафите са омачкани, но само толкова. Сърцето ти тупти, но само толкова. Чашата до леглото ти е празна, но само толкова. Само драскотините по вратата подсказват истината. И ти се вторачиш в тях и се смееш... на себе си. Любовта не е спомен, нито танц, нито сън, нито жарава. Любовта е драскотина на вратата. А от теб зависи дали ще я отвориш.
|