Кажи не!

/есе/

Какво ти коства? Нима е толкова трудно да избършеш сълзите си, да повярваш поне веднъж, да бъдеш силен и да не търсиш спасение в наркотици, алкохол и каквито и да било други стимуланти...защото то просто не е там... То е вътре в теб и не си мисли, че е безвъзвратно изчезнало, защото неспасяеми души, неизказани вече думи и неосъществими мечти няма!

Самонадеяно е човек да мисли, че чрез натякване ще внуши на някого кое е редно и кое - не. Човекът е устроен така, че в днешно време вярва само и единствено на себе си...а понякога сам на себе си не може да има доверие. Мнозина избират да потърсят утеха в спринцовка или ръждясала метална лъжичка. Други пък се стремят към нечие внимание или съжаление, смятайки, че то ще ги направи по-красиви, по-добри, по-интересни. Всяко чудо за три дни! Внимание се печели лесно, симпатия също. И все пак траят кратко - докато се намери друг обект на възхвала. А утехата...тя също е само миг - докато болката е вечна ако не се излекуваш сам от нея. Просто кажи „не"!

Знаеш ли...понякога си мислиш, че все ти нямаш късмет, че все на теб да ти се плаче докато другите се смеят, че все на твоята улица слънцето като че ли забравя да изгрее...виниш се, че за всяко нещастие си виновен ти, че не заслужаваш да живееш, че не можеш да обичаш...И тогава посягаш към неща, които знаеш, че рано или късно ще намразиш, знаеш също, че човекът мрази докато не опознае нещо. Вече опознал го и свикнал с него, той не да живее без него...мразейки го. Наясно си с това, което си причиняваш и все пак не го познаваш достатъчно. Когато добре познатата болка е в сърцето ти, посягаш към онова-непознатото, което няма да те направи по-щастлив, а ще те накара да забравиш за миг или да почувстваш различна болка. Болка, но различна!

Бавно, малко по малко започваш да умираш, да оставяш по частица от себе си по своя път...Малка частица, но мъртва! Причиняваш болка на малкото останали хора, които те обичат. Освен, че изпитваш болката толкова осезаемо, тя вече е заразна,а ти - неин преносител. Рушиш и себе си, и всичко наоколо. Само дето ти си тук, не си избягал! Може да мислиш, че за малко си бил някъде другаде, на по-хубаво място, ала спукването на този пореден сапунен мехур отеква още по-дълбоко в душата. Дори скрил се от хорските очи и избърсал с мърляв ръкав сълзите, те пак продължават да капят в онази кална локва, наречена душа. Усамотен с уж с последния грам щастие вероятно си мислиш, че няма за какво да живееш и в главата ти пробягват мислите: защо ми е тогава да спирам?!

Просто кажи „не"! Повярвай поне веднъж! Повярвай, че можеш, че искаш и ще успееш. Щастието не е крайна спирка, а начин на пътуване. Може да мислиш, че вече си видял всички гари и че си вече „пътник" в своя малък влак, но все някъде я има онази спирка на щастието, след която следва още борба и още страдание в името на това щастие. Това, което не ни убива, ни прави по-силни. А наркотиците убиват! Така че рискуваш да престанеш да живееш. А то, живеенето, са мечтите, стремежите, усмивките ти... Огледай се! Не, не наоколо. Виж себе си! Виж празния си поглед и бледото лице...през тях прозират и болката, и страданието, и умората. Нима за това си мечтал?! Нима те е направило по-силен или по-добър?! Нима си постигнал нещо?! Нима си искал да се превърнеш в това, което си?!? Да се променяш е лесно...въпрос на вкус и суета. Но да върнеш всичко отдавна вече изгубено е лукс, който никой не може да си позволи.

За наркотици се тръби по телевизията, за тях ти говорят родителите ти, които едва биха различили кокаин от пудра захар, пишат по вестниците, лепят се плакати, от които сякаш ти крещят, че до дрогата не трябва да се докосваш, правят се какви ли не кампании, за да ти помогнат и „отворят очите"... Обаче това може да направиш само ти. Отвъд евтината реклама и популизъм се крие самият Човек! Той е този, който трябва да вземе най-важното решение: Да бъда или не?! Да затворя очи, да се примиря, да се тровя с наркотици, мислейки, че лекувам болната си душа...или пък НЕ! - да повярвам в себе си, да събера сили, да намеря истинското, останало в мен и да следвам мечтите си..., да страдам, да обичам сам без „венозна" помощ. Дали да бъда аз - самият човек...или някой друг - много изморен от всичко, много блед, много тъжен...много сам?! Решението е твое...не, решението е наше. Дали да се примирим или да кажем „да" на самите себе си и „не" на цялата болка в целия свят?!

Ива Ввнелинова ПМГ - Враца,

 Ха клас